ДепартаментНова българистика

Мария Огойска. Словото в Светогорската живопис на Захарий Зограф. Издателство "Сдружение "Приятели на Света Гора, Атон - България", 2014, 112 стр.

 
Удивително е да наблюдаваш как от почвата на образа се показва растението на словото. Да слушаш неговия разказ не за друго, а именно за плодоносната пръст, от която то, словото, напредва, зрее и се усъвършенства - пръстта от небеса и техните праведни тайни. Удивително е да чуваш как растението на словото всъщност расте наобратно - и се разлиства надолу, назад, все по-надълбоко, покривайки с изобилен цвят изображение след изображение.

Всичко това, разбира се, е чудо. Защото, когато Мария Огойска пише за светогорската живопис на Захарий Зограф, тя разказва едновременно за времето и за вечността, за историята и за Бог, разказва за строгото иконописно изкуство, през което вярата приижда в нас.

За всичко това е нужно смирение. Словото расте, защото коленичи. Словото расте, защото е подхранвано от сложността на образния строй у Захарий Зограф. Защото внимава за неговия живот, за угрижеността и подемите на човека, за божествената му сила и човешката му слабост, за въпросите, които той си е задавал и на които Мария Огойска дава своя отговор.

Приятелството между нея и Захарий преизгражда света на Света Гора, до който съм имал възможността да се докосна преди години. Затова, струва ми се, мога да оценя страхотната ерудиция на Мария, която успява да придаде историческата осезаемост, изобщо текстурата на мястото, в което време не съществува. Или поне мерките за него са напълно различни. Без да е била някога на Атон, без някога да има възможността да бъде, тя е била там много повече от мнозина.

За мен обаче още по-вълнуващо е да виждам как расте нейното слово, нейната книга - и под богатството на езика, зад мощта на стила да чувам плътната тишина на Света Гора. Живописната тишина на иконата, която се кълби, сгъстява, озадачава, назидава, облекчава, преподрежда, подпомага, пречиства. И в която са корените на Мария и нейните тъй внимателни и придирчиви наблюдения.

С всичко това искам най-после да кажа, че истинското слово е растение на тишината. То расте от зримата тишина, каквито може би са светогорските образи на Захарий Зограф. Расте от наивитета на живота в Рая.

Бог си почива в светците, пише в тази книга. Питам се, къде работи най-много Бог. В изкуството? Къде, в коя точка, изкуствознанието неизбежно се превръща в богословие? Кога изображението се превръща в нашия изгубен Рай, към който се стремим - всеки с думите си...

Мария Огойска знае много по-добре от мен отговорите. Тя православя тъй, както православи Захарий Зограф, защото учи от него. И споделя с нас проповедта, която тупти във всеки образ - защото колкото рисува иконописецът, толкова всъщност пише. Превръща неговата проповед в своя изповед.

В своите „Междуписания" представили през 2011 г. преписката между Захарий Зограф и Неофит Рилски, Мария Огойска беше употребила израза „вдаване в езика" - един бавен език, дарил ни усещането за най-българското, най-ускореното време. Със „Словото в светогорската живопис на Захарий Зограф" днес Мария ни показва удивителното си „вдаване в образа" - вдаване, при което от послушните коренища на словото разцъфтява пръстта на образа.

...Приписват на Лудвиг Витгенщайн изречението „Понякога успявам да вярвам". Понякога успявам да вярвам с книги като книгата на Мария, в която тишината прелиства и разлиства последното ни упование, единственото ни упование.

Марин Бодаков